Съдържание:
Когато загубите бременност или бебе, изпитвате ужасяваща мъка. Това е мъка, която често предизвиква много мисли, които увековечават самонавистта и безмилостната вина. Знам, защото това си мислех, след като загубих собствената си дъщеря преди пет години. Знам, че в дълбините на скръбта си, през месеците непосредствено след нейното преминаване, имах редица мисли, които бяха невероятно проблематични. Положих вината на раменете си, когато не трябваше. Не съм и аз. Всъщност много от мислите, които майките имат след бременност и загуба на бебета са склонни да се съсредоточат върху това, което майката е направила или не, в опит да осмисли безсмислена ситуация. Мисля, че е важно да признаем, че макар тези мисли да отразяват нашите емоции и нашата болка, това не означава, че те непременно са верни.
След като дъщеря ми почина поради недоносеност, често се чувствах така, сякаш целият свят знаеше, че съм виновен за смъртта ѝ. Имах чувството, че не заслужавам да бъда майка й. Вярвах, че ако някога се опитам за друго бебе, неизбежно ще ги убия и аз. И аз почувствах смущение, сякаш загубата на бебе е нещо, от което да изпитвам срам. Но тези мисли не ми помогнаха по никакъв начин. Служиха ми само за да се почувствам по-зле. Нещо повече, те просто не бяха верни. Години по-късно знам, че не съм виновен. Знам, че смъртта на дъщеря ми няма нищо общо с това дали съм „заслужила“ да бъда майка. Вече знам, че никой в света не ме обвиняваше за нищо и че нямаше причина да се срамувам. Не бях „провал“ като майка. Загубата е просто нещо, което се случва, толкова много, че една на четири бременности ще завърши с спонтанен аборт или загуба. Работих усилено, за да отблъсна тези мисли настрана и далеч от психиката си, защото знам, че всичко, което направиха, беше да ме държат в гъстата скръб по-дълго. И докато болката ми винаги ще е там, няма реална причина да страдам безкрайно до края на живота си.
Говорих с още няколко майки, които също загубиха бебета и те споделиха с мен трудните мисли, които имаха, когато бяха дълбоко в болката си. Споделиха го, защото като мен те искат и другите да знаят, че не са сами и че тези мисли, колкото и да са ужасни, са доста често срещани. Повече от това, ние искаме другите да знаят, че е добре да изтласкаме тези мисли. Добре е да скърбим, но ние също трябва да се научим бавно да лекуваме и да спрем да обвиняваме себе си.
Дженифър, 33 години
Giphy„Сериозно вярвах, че съм убил бебетата си. Мислех, че трябва да съм направил нещо нередно. Все още се боря с мисълта, че това е моя вина. Бившият ми подсили тези мисли, като ми каза, че съм виновен, защото лекарите нямаха отговори."
Ангела, 35
Giphy„Аз сериозно вярвах, че не само тялото ми се бори срещу мен, но и че съм наказан. Смесен от факта, че трябваше да взема решение да убия (sic) бебето, което се опитах пет години да зачене. Логично знам, че нищо от това не е вярно и че щях да умра, ако не ми беше отстранена извънматочната бременност и това не беше жизнеспособно. Но тази мисъл ми мина през мозъка."
Клер, 29
Giphy„Както мнозина чувстваха, реших, че съм направил нещо нередно. Трябваше ли да не ходя да плувам през уикенда преди загубата си? Ами храните, които ядох? Всичко ли беше приготвено правилно? Пих ли достатъчно вода? Всеки смях, кашлица, кихане ме караха да мисля, че случайно ще избутам бебето си.
Най-лошото беше денят, в който се родих. След като лежах наопаки в болнично легло в продължение на четири дни на много строга почивка в леглото, трябваше да отида номер две. Мислех, че отиването ми до тоалетната ме накара да доставя твърде рано. Знам, че това не е така. Напълно нелепо е. Не бях ходил от четири дни, защото бях твърде уплашен, мислейки, че може да излезе нещо, което не би трябвало, ако натисна дори малко. Четири различни медицински сестри и двама лекари ми казаха, че няма начин да натисна достатъчно силно, за да избутам бебето си навън.
Знам, че това звучи безумно, но мъката и чувството за вина ме накараха всъщност да повярвам, че е моя вина дълго, дълго време."
Криста, 31
Giphy„Най-накрая приех, че светът и животът не са нищо друго освен малки моменти на чиста абсолютна радост, за която се мотаеш толкова дълго, колкото можеш. Също така, че ако кажа нещо, това непременно ще се случи - просто не и как мисля. И че почти всичко лошо, което се случи в моя живот, се случва в редовни времеви рамки и цикли на дати. Почти мога да ви кажа точно кога ще се случи нещо. Сестра ми го нарича синхрон.
Иска ми се да не им бях казал за контракциите. Иска ми се да се прибера вкъщи и да се върна по-късно, когато беше твърде късно, за да не се случи раждането. Ако не бях спрял контракциите, да, тя щеше да е рано, но беше здрава и можеше да преживее това, както направи брат й. Ако не бях спрял контракциите, тя можеше да е тук. По-малко от седмица по-късно тя я няма.
Дариен, 25
Giphy„Че животът ми е изпълнен с толкова нещастие, защо изобщо да очаквам нещо добро? Чувствах, че съм предопределена за болка винаги и по някаква причина съм го заслужила. Заслужих да умра, защото тялото ми дори не можеше да направи това, което би трябвало да направи. Нещата вървяха прекалено добре и всъщност бях истински щастлив за веднъж и никога повече не трябва да очаквам щастие."
Ашли, 25
Giphy„Мислех за всяко нещо, което направих, опитвайки се да определя какво мога да направя по различен начин, което би я задържало по-дълго или това, което можех да помоля лекарите да направят различно, за да я спася. Вината беше непосилна."
Cayanne, 28
Giphy„Усетих, че се отказах от него. Помолих ги да извадят допълнителните епруветки. Казаха ми, че това е просто чакаща игра да премине и в главата ми помислих, че ако извадим катетера и допълнителните монитори, той ще се почувства малко по-добре. Може би по-удобно. Но веднага след като извадиха първия, сърцето му започна да се проваля и машините започнаха да крещят и той умря. И знам, че в този момент се случваше по всякакъв начин. Но почувствах (и все още чувствам), че ако не ги бях слушал, ако само го оставих на мира, може би щях да имам допълнителна минута, час или дори ден с бебето си. Чувствах, че това е моя вина, защото се отказах от него. Слушах всички останали и трябваше да слушам себе си."
Кехлибар, 27
Giphy„Вселената ми казваше, че ще бъда майка като моята. Това беше най-страшният ми страх, когато пораснах. По това време се молех да не мога да имам деца, ако се окажа като нея. С времето видях, че ще бъда невероятна майка. Не е перфектен от всеки участък, но въпреки това невероятно. От това, че не съм обичан и искан, знам как да обичам и искам. Племенницата ми ми казва през цялото време. Получих отговори две години по-късно от хистеректомия."
