Снощи на 59-те годишни награди „Грами“ един от най-големите живи артисти на всички времена не спечели Албум на годината. Отначало фактът, че Бионсе изгуби Албума на годината, ме прикри в много различни чувства и отговори. Исках незабавно да напиша за това колко често даваме похвали на белите жени; колко често ги поддържаме, почитаме ги, празнуваме ги. Исках да напиша за това колко несправедливо е нашето общество към чернокожите жени, които работят 10 пъти по-усилено и са постоянно пренебрегвани и игнорирани. Исках да напиша за това, което Бионсе е дала на музиката. Исках да напиша за това как тя е постигнала само перфектна работа. Исках да напомня на всички, че е перфекционист. Задълбочено. Подробна. Прецизно. Дисциплиниран. Но нито една от тези думи не се чувстваше правилна. Защото ето една истина, която черните хора вече знаят: Бионсе спечели Албум на годината в момента, в който издаде Lemonade. Тя спечели минутата, в която е опитала черното преживяване за това, което наистина е без излишъци или суетене или безопасност - и най-важното, без никакво внимание за белите хора.
Спорейки за това как Бионсе беше сгрешена или за това колко несправедливо е обществото към черните жени или колко прощаващо е белите жени да се чувстват уморени. Това е разговор, който сме водили и провеждали отново, години и години и години. Тогава разбрах, че ми липсва точката. Игнорирайте факта, че Бионсе е една от най-големите знаменитости на планетата, най-забележителното име в музикалната индустрия. Пренебрегвайте всичките й много подаръци, защото миналата година Бионсе подари на мен и много други като мен един от най-великите подаръци от всички: Тя ни даде серия от музика и визуализации, за да ни помогне да се ориентираме, да ни утвърдим, да ни издигнем в един свят постоянно опитвайки се да ни напомня, че ние сме нищо, без значение каква работа или енергия излагаме.
Бионсе може да не е изпълнила критериите за бели постижения снощи, но кога това е имало значение?
В свят, в който непрекъснато ни казват, че чернотата ни не е достатъчно добра, че сме „твърде черни“ или „не достатъчно черни“, че трябва да сме по-„приятни“, по-подобни на това или подобно - което е, още повече като белите жени - че трябва да се свиваме и да се правим по-малки, по-малко „ядосани“, по-малко свирепи, най-големият подарък на Бионсе за нас беше да бъдем самите неапологети.
Първия път, когато видях и чух Лимонада, всъщност бях в колата си, получавах бензин. Не знаех какво да очаквам, но знаех, че така или иначе, вероятно щях да обичам каквото Бионсе почувства, че сме достойни да ни се дадат. Когато Lemonade за първи път започна, забелязах, че задържам дъх и съм почти сигурен, че го държах в целия видеоклип. Все още намирам да се задъхвам малко за въздух, когато се върна, за да го гледам, защото за мен Лимонадата на Бионсе обобщи толкова много от черния ми опит с нейните текстове, поезията на Warsan Shire и нейното визуално изкуство. Загубих броя на това колко пъти съм слушал Lemonade. Не мога да проследя всички пъти, когато съм се опитвал да превърна всяко парти в парти за гледане на Лимонада.
Като чернокожа жена знам, че няма един начин да се определи чернотата и с Лимонада Бионсе не се опита да определи какво е или как изглежда или как се чувства. Вместо това тя просто даде на черната общност - особено на черните жени - дарбата да отпразнуваме чернотата ни гордо и открито и без обяснения. С Лимонада тя ни каза да празнуваме каквото и да е чернотата ни е или означава или прави за нас. И в свят, в който непрекъснато ни казват, че чернотата ни не е достатъчно добра, че сме „твърде черни“ или „не достатъчно черни“, че трябва да сме по-„съгласни“, по-подобни на това или подобно - което е, т.е. повече като бели жени - че трябва да се свиваме и да се правим по-малки, по-малко „ядосани“, по-малко свирепи, най-големият подарък на Бионсе за нас беше да бъдем самите неапологети.
Беше за мен, черен небинарен човек. Беше за черната ми дъщеря. Беше за черната ми майка. Беше за черния ми най-добър приятел. Това беше за група хора, толкова често изтласкани в кулоарите на своето ежедневие, че често трябва да попитат на глас, все още ли съм тук? Съществувам ли все още?
В дните след излизането на Лимонада гледах моя Фейсбук и Туитър, дори текстовете си и призовавам всички да кръжат около факта, че нещо е направено само за нас. Консумацията на бяло диктува, че всичко, което е направено, трябва да се прави и с белите хора, но с текстове от рода на „Харесвам си негър нос с Джаксън Пет ноздри“ и „Харесвам бебешката си коса с бебешка коса и афро“, Лимонада не би могла - би не - принадлежат на хората, които не могат да се идентифицират с този опит. Текстовете, думите, самото сърце на най-откровения, интимен албум на Бионсе до този момент не беше създаден за всички. То беше само наше и беше предназначено да бъде само наше. Беше за мен, черен небинарен човек. Беше за черната ми дъщеря. Беше за черната ми майка. Беше за черния ми най-добър приятел. Това беше за група хора, толкова често изтласкани в кулоарите на своето ежедневие, че често трябва да попитат на глас, все още ли съм тук? Съществувам ли все още? Докато живея, никога няма да забравя деня, в който черни жени, жени и момичета се чувстват като нещо, дадено само на нас.
Лимонада говори толкова силно на мен и на много черни жени и черни феми около мен. Наясно съм, че не всеки чернокож е изпитвал същата магия, променяща живота, както аз гледах визуалния албум или слушах текстовете, и никога не бих искал да се преструвам, че познавам опита на някой друг с музиката на Бионсе, но дори и някой да Не вярвам, че е направено с черния опит в ума, всички можем да се съгласим за кого не е направена Лимонада. И в нощ като Грами беше лесно да се разбере колко просто е пренебрегната най-майсторската работа на Бей до момента.
Как може публиката да не е накарала да разбере борбата да бъдеш чернокожа жена през 2016 г. да й даде честта, която заслужава? Не казвам, че случилото се снощи беше правилно по никакъв начин, но определено не беше изненадващо.
Лимонадата ни утвърди там, където бяхме. Както бяхме. Във време на толкова много борба, толкова болка, толкова много черни убийства, нейното послание отекна: Ние като черни жени, черни феми, черни фолк, не трябва да сме по-добри от тези, които сме в момента - защото вече сме страхотен. Вече блестящо. Вече великолепен. Вече магия. Музиката на Бионсе говори за нашата сила, със или без партньор, който да ни обича, със или без работа, третирана като „успешна“, със или без пари. Лимонадата беше историята на нашите предци, приказката откъде сме дошли. Говореше за величието, което вече е в нас.
Гледайки Лимонада тогава и сега, ясно е, че работата й никога не е била предназначена за бели жени. Той беше предназначен за онези от нас, които толкова често се бутат встрани, така че редовно се пренебрегват. След като си спомних за това, спомних си начина, по който думите на Бионсе ме накараха да се чувствам като черен човек, вече не ми пукаше дали е получила или не Грами. Щеше ли да си струва, че черното й отличие е удостоено? Разбира се. Но знам, че за мен този албум вече е Албумът на годината. Може би от десетилетието. И това е така от момента, в който го гледах за първи път.
