Най-високата чест на наградите "Грами" е Албум на годината, който през 2017 г. отиде при Адел за нейния албум 25. При нормални обстоятелства това ще бъде празнувано - Адел е женска вокалистка на мощност. Това обаче не бяха нормални обстоятелства. Адел се изправи срещу визуалния албум на Бионсе за виртуалния албум „ Лимонада“ в тази конкретна категория и тя вече я бе победила за „Запис на годината“ и „Песен на годината“. Но двете жени успяха да се подкрепят взаимно на церемонията, доказвайки, че не бива да копаем Адел и Бионсе една срещу друга.
Вижте, Академията за звукозапис очевидно се бори с присъждането на заслужили черни изпълнители честта на Албум на годината през последните няколко години. През 2016 г. Тейлър Суифт през 1989 г. побеждава критиката на Кендрик Ламар на „ Pimp A Butterfly“. През 2015 г. Morning Phase на Бек победи неапологично феминисткия едноименен албум на Бионсе. И през 2014 г. спомените за случайни достъпи на Daft Punk победиха Кендрик, но отново за Good Kid, MAAD City. Това е системен проблем с достигането на критична маса, подобно на Оскарите, преди #OscarsSoWhite най-накрая принуди Академията за киноизкуство и науки да поеме известна отговорност за липсата на многообразие.
Това, което прави лилия бял състав за последните няколко носители на албума на годината на „Грами“ толкова сърцераздирателна, е, че те често печелят за присвояване на музикални стилове, вкоренени в черната култура, докато черните изпълнители се пренебрегват заради своя принос. Всъщност последната чернокожа жена, която спечели „Албум на годината“, беше Лорийн Хил през 1999 г. Това е почти двайсет години, през които сме изминали без победа на черната жена. И ако ефиращата Лимонада на Бионсе не може да го направи, тогава кой може? Но тези системни проблеми не са по вина на Адел и със сигурност не са виновни на Бионсе.
Всъщност, въпреки че Адел любезно и с благодарност прие Запис на годината и Песен на годината, тя направи всичко възможно да се дистанцира от наградата „Албум на годината“ по време на речта си за приемане, посвещавайки по-голямата част от времето си на Бионсе. За минута изглеждаше така, сякаш щеше да завлече Бей на сцената и да я принуди да приеме наградата вместо нея.
Каза Адел:
„Не мога да приема тази награда и съм много смирена и съм много благодарна и благосклонна. Но моят художник в живота ми е Бионсе и този албум за мен - албума Lemonade - беше просто толкова монументален, Бионсе, беше толкова монументално и така … добре обмислен и душевен, и всички трябва да видим друга страна към теб, че не винаги ни позволяваш да се видим и ние ценим това и всички нас художници тук f * cking ви обожавам. Ти си нашата светлина. И начинът, по който караш мен и моите приятели да се чувствам - начинът, по който караш моите черни приятели да се чувстват - е овластяващ и ти ги караш да отстояват себе си и аз те обичам. Винаги имам и винаги ще. "
От своя страна Бионсе не изглеждаше нищо друго, освен да се размърда, когато камерата се отряза от нея по време на речта, сложи ръка на сърцето си и изплака „благодаря“ през сълзи на противника си, който говореше право към нея. Бионсе имаше и все още има правото да се чувства яростна и разтърсвана от резултата. Така правят и нейните фенове. Но Адел не е причината да загуби; бялото надмощие е. И така Адел не заслужава да бъде влачена.
Хората, които поставят наградата в ръката й - или по-точно, я разкъсват от ръцете на черните художници година след година - правят. Така че вместо да започнем война на Адел срещу Бионсе от името на тези жени, които обичаме, нека да последваме техния пример и да почитаме и двете, докато разбиваме системата, която винаги, несправедливо, ще облагодетелства едната над другата.
